посветено на Радка Чумелова

[John3V]

----
Слънцето се издига порочно по небето сякаш горе го чака Моника Белучи по прашки. Чудя се: не може ли да се спре поне за секунда- всеки следващ миг е малко по-високо и свети малко по-силно гаддта му небесна. Тъй и тъй, поредната порция фотони изпратена от тоя толкова жълт перверзник минава през прозореца ми, през тънкото перде и сетне през клепачите ми и ме събужда.

Малко след десет часа е, а аз съм рошав като професор по химия от времето на Брежнев. В далечината чувам цъкането на някакъв античен будилник, който ей-сега, след малко ще зазвъни и ще събуди всички в сградата. Обикновено се будя преди него и просто се наслаждавам на гадния му звук докато си правя кафето. Ако ми кажеш, че садо-мазохизма не е вроден във всяко човешко същество що щъка по тая полудяла планета, ще ти кажа че нищо не разбираш и да си ядеш ушите.

Ставам от леглото и около мен се разхвърчават всякакви- малки и големи- неща. Чаршав, някакви дрехи, скъсани на две опаковки от лайфстайлс и дори- само Бог знае защо- молив за очи, който е направил няколко чудесни и неизличими черти по оранжевия ми чаршаф. Майната му.

Тая сутрин, видно е, няма да си правя кафе- някой вече го е приготвил, специално за за мен. Не е ясно кога: тия нови машини са противни: държат кафето топло. Ухае добре това италианското, трябва да му се признае, само че къде е авторката му, дяволите да го вземат.

На тоя важен въпрос дава отговор бележката или по-скоро съдраното парче от вече използван лист хартия, която откривам на масата. Не е имала време дори свестен лист да потърси. “Нощта беше страхотна. Отивам да се трудя, но ще си мисля по мъничко за теб. Ще работя до късно, значи ще се видим утре. Обичам, С.”

Наливам си кафето, макар че вече ми горчи на небцето. Горчи ми въпреки че С. е наистина сладка и чудесна и прави свирки-шедьоври. И все казва нещата малко по-слабо отколкото иска:”Ти си знаеш, че като кажа че ще си мисля мъничко за теб, значи ще си мисля много”. Но какво значение има това изобщо, мисля си докато се чудя дали все пак лилавата беше моята четка за зъби- живеем във време, в което жена ти ти казва, че ще работи до късно и ти й вярваш. Което като го помислиш е някак нездраво. По-нормално е да подозираш жена си че се чука с някой 20-годишен дивак, отколкото да знаеш че просто работохолясва и хваща прах в някой гаден кабинет с малки прозорци и пресят от климатик двайсет-и-два-градусов въздух.

С. прочее няма нужда да работи- моите дела в последните години провървяха до такава степен, че и аз почти нямам нужда да работя. Мога да прекарвам дните си в разкарване по центъра на града, четене на книги и зарибяване на ученички и пак да изкарвам достатъчно пари с по няколко навреме проведени телефонни разговора и по някоя разходка до далечни земи веднъж на известно време. Тъй че С. не работи от нужда, а от мания. От всички начини по които Господ е наказал жените два са най-жестоки- месечния цикъл и еманципацията. Цикълът обаче минава за 3-4 дни и се завръща чак през април, докато еманципацията убива по нещо женско всеки ден. Тринайсет-часовите работни дни действат зле на кожата, на нервите, на гласа, на всичко.


Обмислям какво мога да направя в тая досадно слънчева утрин. Разбира се, мога да седя и да мисля, мога да отида до Пловдив да хапна с ония двама пръчове с които се мотаехме като бесни лицици по на младини, а мога и да седя и да мисля. Само че, още някъде към десети клас открих че, човек не бива да се държи като пу**а- обувам си глупавия панталон и отивам в “Лото”- едно кафенце във студенстки град. Там студентките курвеят на пълен работен ден. А cърбите казват “курови времени пролази”, сиреч, чукай, вуйчо докато можеш- а тя нека си работи. Колкото и да се е обърнал света, осемнайсет-годишните цици са си все така приятни на пипане.

[kitikri]

Коя пък е тая Радка Чумелова

[Gufi]

хахах...тва накрая най-мноо ми хареса,18 годишните цици...яко