Всичко неизменно се влоши®
(няма подзаглавие понеже повече от това - накъде?)
Спомням си като че да беше вчера. Спомням си как стоях в профила по матаматика и решавах задача по стереометрия (задача в стил “Георгиев” – такава дето трябва да я усетиш). Но умът ми витаеше другаде. Мислех си за Нея. Самата представа, че ще я видя съвсем скоро повдигаше настроението ми на квадрат. Настроението ми бе лошо (т.е. с отрицателен знак), но четната степен го превръщаше в положителен. Ако бе повдигнато на куб, например, щеше да стане още по-лошо. Не съществуват допустими стойности за настроението на човек. На кратко те са: (-∞;+∞). Опитвах се да разгадая чувствата си към нея. Те бяха сложни като модулно уравнение с параметър. Когато бяхме заедно обичахме да си фантазираме. Имах развинтено въображение в следствие на системното рашаване на стереометрични задачи. Очаквах с нетърпение да бие звънеца. Представях си как ще я видя да излиза от профила по химия... усетих, че се замечтавам, и за това се убодох с пергела. Потече кръв по белия лист и по чертежа. Очаквах, че Георгиев ще дойде да ме нахока, но това не стана. Чудех се дали я обичам, питах се дали и тя изпитва същите чувства. Оставаше ми само едно. Започнах да пиша:
-----------------------------------------------------------
Ако означим моите чувства с х а нейните с y, то тогава:
(ax+1)69≥|аby+2|
x є (-∞;+∞)
y є (-∞;+∞)
a≠0
b≠0
a – параметър за място (то може да действа с + или с - )
b – параметър за време (има отношение към месечния й цикъл)
1 – винаги си имам 1 на ум, когато съм с нея
2 – има 2 неща които намира в мен
69 – познайте...
------------------------------------------------------------
Нейните чувства са в модул, тъй като могат да бъдат хем така хем онака, в зависимост от моите. Не ми остана време да реша уравнението, понеже профила свърши. Слава богу понеже и търпението ми бе свършило. Оставих си задачата за вкъщи.
Излязох от кабинета и видях, че ме чака. Целунахме се както си е реда и се понатиснахме в коридора. Училището бе свършило за днес и ние решихме да ядем. Слязохме в стола и се настанихме на нашата си маса.
“Какво ще пиеш?”, попитах я аз.
“Кафе”
“А захар?”
“Да, с три захарчета за да се получи наситен разтвор.”
“Няма проблеми.”
Наредих се да чакам. Най-накрая дойде и моят ред. Взех й кафе, а също и две порции от храната на стола. Нещо зеленикаво плуваше в супата вчера. Престраших се и погледнах в чинията си. Реших да оставя на нея да разгадае химичния състав. Върнах се на масата и започнахме да се храним.
“Днес храната е богата на белтъчини.”, отбеляза тя. “Не като вчера – само целулоза и скорбяла.”
Усмихна се. Зъбите й имаха правилна форма като правоъгълници. По-точно аз виждах стените на правилни призми с два триъгълника за основи.
“Знаеш ли, довечера един приятел от профила ме покани на купон. Защо не отидем?”
Купон, помислих си аз, Това означава пиене.
“Добре”, отвърнах, “Ще се напием, нали?”
“Разбира се. Нали знаеш – Съединението прави силата. Имам в предвид съединението на алкохола. Както ти е известно, имам си една мечта – да алкохолизираме цялото училище.”
“То и без това натам е тръгнало всичко.”
“Искам да правим простотии, например да напишем навсякъде по училището един надпис.”
“И кой е той?”
“Ето този...”, и тя написа:
CH3CH2OH
“Страхотна идея!”, възкликнах аз. “Но това не е простотия. Това ще бъде едно предупреждение към обществото, че ще се влошим всеки момент, при това непоправимо... а ще повлечем и другите с нас.”
Усещах как сякаш някой е поставил настроението ми под корен. И тъй като той бе корен квадратен, то бе в модул, и сега бе отново с отрицателен знак.
Купонът
(крайната точка на неизменното влошаване)
Честно казано не си спомням много ясно. Камоли като че да е било вчера. Хареса ми. Тя си легна с друг. Аз с друга... един приятел от профила се наряза повече и от мен. На стената имаше фототапет на горски поток. Той бе решил да скочи вътре и да се увери сам в закона на Архимед. Не се получи, за това той се разстрои и се изпика в рекичката. Подивели, “екзалтирани” подгответа се преследваха из стаите и се пръскаха с Fanta. Хляба се режеше с ножица, а към два и нещо на някого му хрумна уместната идея да се рисува по стените с лютеница. Всички дружно се включихме в заниманието. На сутринта на стената се мъдреше:
ВСИЧКО НЕИЗМЕННО СЕ ВЛОШИ!!!
"
тва не е от мен
